Тази сутрин се събудих рано и реших да отида да посрещна изгрева. На десетина минути от вкъщи има място, от което се виждат хубаво първите слънчеви лъчи. Вървях натам поемайки с пълни гърди студения въздух и си мислех за това как ли хората посрещат настоящия празник. Дали някои си мислят за страданията на Христос и неговото Възкресение? Или може би, както и аз правех често в миналото, все още спят след поредната бурна нощ по празниците. Не зная.

Продължавах да вървя. Наближавайки мястото видях, че към изгрева са се насочили и други хора. Зарадвах се, че ще мога да кажа на някой едно жизнерадостно „Добро утро“ в тази прекрасна сутрин. Тъй като не винаги се събуждам и успявам да бъда в това състояние на ума и духа.

„Добро утро!“- казах с усмивка на първия човек. Изненада в очите и никакъв отговор. Бях прекъснал някаква работа на телефона, който удобно лежеше в дясната ръка… Имаше още един човек, който поздравих по същия начин. Презрителният поглед, който получих в замяна носеше послание със себе си. Сякаш чух мислите зад него- „Какво ме занимава този, не вижда ли, че ще посрещам Слънцето?!?“ Аз виждах разбира се, но човекът вървеше току пред мен и тъкмо се беше спрял и обърнал на изток. Ако беше съсредоточен към Слънцето, което щеше да изгрее след поне десет минути, нямаше да го притесня така грубо с жизнерадостния си поздрав. Усетих се не на място. Някак студенината, която почувствах беше много по-смразяваща от въздуха.

И тогава разбрах по-ясно от всякога. В света се разпространява все по-бързо страшен вирус. Този на фалшивата духовност. Като че ли много от хората са забравили думите на Онзи, който умря на кръста- „Обичай ближния си!“. Не, че и аз се смятам за истински християнин, тъй като, за да е такъв човек, има да изгражда в себе си добродетели, за които често един живот не стига. Но поне се опитвам. Стана ми мъчно. Отидох на друго място, където можех да посрещна първите лъчи сам. И току да се появят, по пътечката страни от мястото, където бях, се зададоха още хора. Бяха усмихнати и ведри. Поздравихме се сърдечно и усетих в тях онова другото, топлото. Може би и те си бяха мислили по пътя за Христос. Или пък просто си бяха целунали децата и хората до тях преди да излязат от вкъщи. Не зная. Важното за мен беше, че не бяха пипнали вируса на фалшивата духовност.

Последният има няколко основни, ясно отличими симптома: бездушие, надменност, безразличие към другите и маниакална понякога насоченост към това, което вирусоносителят е приел за свой Бог. Познавам тези симптоми от личен опит, тъй като съм боледувал достатъчно дълго и затова така ясно ги забелязвам в хората около мен.

Мисля си, че под духовност е нужно да разбираме като за начало следното: да успяваме с всеки изминал ден да бъдем по-добри хора, приятели, партньори и родители. Да подадем ръка на човека в нужда и да му помогнем да се изправи на крака. Да се стремим към живот, който да е поне малко насочен към опазването на планетата- единственият наш дом. Със сигурност има още какво да се добави към тези мои размисли. Но все отнякъде е нужно да започнем, нали?

Преди може би месец, малко по нагоре от мястото на изгрева попитах една жена, която береше билки, дали има торба, с която да ми услужи. За да я напълня с поне част от боклуците захвърлени по пътя.

„Ааа, нямам толкова голяма, а и те са толкова много!“.

„Е, нали все отнякъде трябва да започнем…“- отвърнах аз.

Пожелавам на всички ви светли празници и силна имунна система, която да ви защитава от всички видими и невидими вируси!

27.04.2018

Снимка: личен архив