Бях се затворил в стаята си и поглъщах с огромен интерес страниците на „Хрониките на Амбър“, написани от един от любимите ми фентъзи автори- Роджър Зелазни. Годината беше 1994-та, ако не ме лъже паметта. От време на време се сещах, че трябва да се храня и си скалъпвах набързо някой и друг сандвич, за да не ме разсейва къркорещия ми стомах.

Изведнъж нещо ме накара да спра четенето и да оставя книгата на гърдите си. Замечтах се. Представих си, че някой ден мога да стана писател.

„Какво ли би било усещането, книгите ми да бъдат издадени от „Бард“, издателството, чрез което стигаха до мен някои от най-интересните книги, които четях?“- помислих си.

Сякаш за момент се озовах в едно все още несъществуващо бъдеще. Усещах особено гъделичкане в стомаха, сякаш, че ме чакаше изпит пред някой от тогавашните ми учители, а аз не бях особено подготвен.

Нямах представа какво щях да пиша. Точно в този миг нямаше и кой знае какво значение. Бях се потопил в мечтата си.

Близо двайсет години по-късно седях на една от масите в известен софийски ресторант. Ръцете ми бяха бинтовани, тъй като два дни по-рано бяха надупчени от зъбите на едно полудяло куче (тема за едно друго споделяне). Това обаче нямаше кой знае какво значение, тъй като в едната от тях държах химикалка, с която всеки момент щях да подпиша договора за издаването на първата си книга. Отново усещах онова особено гъделичкане в стомаха си.

Договорът беше с издателска къща „Бард“.

Днес книгите са осем, а имам идеи за поне още толкова. Дай Боже да са и повече.

В какво се превръщат мечтите?

В това, в което решим да се превърнем ние, докато сме тук, на тази земя.

И вложим необходимите воля, сили и труд, за да го постигнем.

Сбъдвайте мечтите си.

Някои от тях си заслужават!