Ногалес, Мексико, лятото на 2004 година

Районът около границата беше изпълнен с безброй сергии, на които уличните търговци предлагаха своята стока от най-различен характер – ръчно изработени вази, статуетки от опал и други полускъпоценни камъни и минерали, картини или просто дрънкулки, с които да привлекат вниманието на хилядите грингоси, преминаващи покрай тях.

Треската от предишните дни беше намаляла значително, но на моменти все още преминаваше през тялото ми със сила, която замъгляваше ума ми. Единственият ми багаж беше леката раница на гърба ми, в която носех чифт боксерки, панталон, резервна тениска и основни тоалетни принадлежности, като паста и четка за зъби. Нокторезачката ми я бяха взели в Мексико Сити, тъй като бях забравил, че на нея има малко ножче, което стана причина за разгорещен спор с полицая, който проверяваше багажа на отпътуващите. Оттогава бе минало повече от денонощие, през което бях успял да поспя и да се опитам да се настроя ментално за предстоящото преминаване в американската част на Ногалес, който по някаква неизвестна за мен причина беше разделен по средата от високия граничен пункт и оградата от двете му страни.

Канадската лична карта, която бях направил собственоръчно, стоеше в десния ми джоб, а в задния се намираха американската ми шофьорска книжка и лична карта. В тайно джобче на долните ми гащи бях скрил българския си паспорт. Имах типичния вид на канадски турист, преминаващ границата, за да продължи небрежното си пътешествие в Американските щати. Избрах набързо прекрасна синя ваза и статуетка на някакво местно божество, като двете торби в ръцете ми затвърдиха добре тази визия. Беше неделя и опашката от преминаващи туристи надхвърляше двеста души. Дойде времето да се наредя и аз.

Бях твърдо решил да пресека границата сам, без чужда помощ и без да разчитам на някого, който да ме подкрепя в този момент. Чувал бях за случай, в който двама мъже преминавали през пункта, вторият бил разкрит и започнал да вика на първия, след което и двамата заминали в затвора. Нямах намерение нещо подобно да се случи и на мен, въпреки че бях подготвил добре историята си на репресиран бежанец, която да оправдае донякъде това, което вършех. А то беше продиктувано от необясним за мен тогава стремеж към живот в САЩ, който беше свързан предимно с възможността за свобода. Както разбрах години по-късно, желанието ми е било да се освободя от една изкуствено създадена самоличност, която не исках да поддържам повече.

Минутите минаваха бавно и имах чувството, че времето се влачи непоносимо. Хората пред мен се смееха, а аз вътрешно оформях една огромна тежка топка, която заплашваше да изпълни цялото ми същество. Добре че бяха температурата и леката треска, които донякъде ме отвличаха от мрачните мисли за тъмния затвор. Дори успях за момент да си представя бъдещето си в Америка и как постигам все още неопределените си мечти. Пред мен имаше няколко мексиканци, които очевидно отиваха на работа в Щатите, ако се съдеше по мрачните им физиономии. Опитах се да се усмихна и да си придам малко по-свеж вид. Като че ли се получи за малко, тъй като щом приближих митничаря, успях да му се усмихна, подавайки му канадския документ, който даваше право на канадските граждани да преминават свободно границата. Месец по-рано бях видял как изглежда на страницата на канадското посолство, и с подръчни материали и с помощта на ламинираща машинка успях да докарам що-годе прилична версия със снимката и името ми на нея. Поне така си мислех.

Полицаят погледна първо документа, после мен и ме попита: „Георги, откъде си родом?“. Отговорих: „От България, сър“, а той ме погледна недоумяващо и се обърна към колегата си на другата опашка за съдействие. Чух го да пита къде е България, но другият полицай също не знаеше и поклати глава. Напрежението ми нарасна още повече, когато първият се насочи към трети, който се заслуша, но виждайки насъбралите се стотици хора зад мен, само махна с ръка и бях пуснат да премина свободно. Раницата ми ме чакаше от другата страна на детектора и взимайки я в ръце, все още не можех да повярвам на случилото се. Бях преминал границата с фалшив канадски документ за самоличност, само с една раница на гърба и силното желание за промяна. Невероятно!

Излязох от митницата и се огледах за мястото, откъдето да хвана първата маршрутка за Финикс, Аризона; оттам бях решил да се кача на самолет за Уисконсин, където живееха приятели и познати. Платих си билета и изчаках микробусът да се напълни, след което потеглихме и след няколко километра спокойствието и еуфорията от случилото се започнаха да нахлуват в мен. Не за дълго обаче. Половин час по-късно видях в далечината полицейска кола и шофьорът съобщи да си подготвим документите, тъй като наближаваме до рутинната проверка за нелегални имигранти, за която не знаех абсолютно нищо. Сърцето ми заби по-силно отвсякога, паниката се устреми с бясна скорост към така или иначе изморения ми ум, след което у мен се настани необяснима сигурност и незаинтересованост от това, което ще се случи. Имах три вида документи, но посегнах интуитивно към канадската карта. Подадох я последен на полицая, който очевидно беше в добро настроение и се шегуваше с шофьора. Той погледна картата за няколко мига, след което се обърна към мен и каза: „Никога преди не съм виждал такава!“. И смеейки се, ми я върна обратно с жест към шофьора да продължаваме напред. Не можах да направя нищо друго, освен да се засмея силно заедно с него. Бях преминал през последната проверка.

 ***

Много често се случва така, че силното ни желание за промяна на живота, който водим, ни зарежда с непознати за нас на дадения етап сили, които да ни помогнат да постигнем мечтата си, особено когато тя е свързана с развитието на нашата душа и с преминаването ни към последващ етап в еволюцията на съзнанието ни. Как обаче да разберем кои от тези мечти и желания са автентични и кои произхождат от его-ума? Това е въпрос, на който се опитват да дадат конкретен отговор много и различни хора, преминали съзнателно през този процес, и то многократно. Поглеждайки близо петнайсет години назад във времето, виждам едно момче с ясната визия за очакваща го Свобода – свобода на Духа във всяко отношение. Това бе за мен тогава менталната идея, която си бях създал за Америка. И това беше достатъчно, за да успея да отправя достатъчно силен импулс към Вселенския разум, който да ми поднесе възможността за осъществяване на тази мечта. Вярвам, че когато успеем да усетим вкуса на истинската свобода в ума си, както и в сърцевината на своето същество, успяваме чрез емоцията, създадена от тази визия, да създадем мощен импулс, който веднага бива приет от онази необятна по размери Сила, създала всичко, което Е.

Точно така се чувствах в тези часове след преминаването на мексиканската граница, въпреки че тогава нямах и понятие какво точно е тази бушуваща еуфория и ентусиазъм, които ме изпълваха. Бях надмогнал страховете и собствения си изпълнен с условности ум. Бях излязъл тотално от зоната си на комфорт, рискувайки всичко, което си „мислех“, че притежавам. И за да бъде още по-забавен и запечатващ се този момент, Бог избира да се позабавлява заедно с нас по много интересен и изумяващ начин.

Същата вечер бях в крайпътен мотел до летището на Финикс. Реших да поплувам в топлия басейн отпред и да се топна в горещото джакузи. Удоволствието беше уникално след премеждията, през които бях преминал. Докато се наслаждавах на бълбукащите около мен балончета, в джакузито влязоха мъж и жена на средна възраст и аз ги поздравих с радостен глас. Те направиха същото, запознахме се и завързахме приятелски разговор. В един момент жената каза: „Нека да позная откъде си!“, а аз се съгласих, като мислех, че ще назове някоя от държавите в Източна Европа. Но бях далеч от истината. „Канадец си, нали?“, с усмивка на лицето каза тя, което тотално ме изуми, тъй като моментално у мен се настани онова странно усещане за знак, съвпадение или съдба, с които най-често заменяме директната ни комуникация с Божествения разум. Засмях се силно, не можейки да повярвам, и после обясних, че съм българин, а мъжът се изненада и ми каза, че акцентът ми е типично канадски и че знае добре къде е България, както и много за нея, тъй като е любител на пощенските марки и е виждал много нейни забележителности на тях. Е, тук вече „съвпаденията“ станаха малко повече…

Откъс от книгата „Вселената в мен„.