Неделя следобед е.

Излизам от залата на семинара с голямо вдъхновение и изпълнен с мечти и мощен стремеж към нещо ново. Към някаква все още неясна промяна, която ме очаква. Усмихвам се и прегръщам всички около мен, изпълнен с груповия ентусиазъм от наелектрезиралата стотици хора среща.

-Светът е прекрасен и всичко е възможно!- казвам си, само за да дойде понеделника, в който всичко се разпада на съставните си части.

Бюрото ми е все същото, а картинките с катерещи се по скалите хора ме гледат тъжно, сякаш искат да ми кажат какъв неудачник съм, стоящ безсмислено зад бледия екран.

Къде изчезна онази еуфория, която изпитвах през целия неделен следобед? Какво стана, че отново попаднах в черната дупка на познатото ми до болка ежедневие? А беше толкова хубаво…

-Стегни се, Георги!- карам се сам на себе си и приемам първото клиентско обаждане за деня. Всичко е наред. И този ден ще мине. Ще дойде съботата, в която ще прекарам деня на скалите и ще забравя за офиса, поне за малко. И така до следващата седмица…

И знаете ли, в това всъщност няма нищо лошо, стига да не бях отишъл на онзи семинар, където да разбера колко изпаднал трябва да се чувствам за това, че нямам собствен бизнес, че не работя за себе и не правя това, което пожелая във всеки един момент от живота си. Сякаш, че това е предназначено за всеки един човек на планетата. И ако не е така съм най-големия загубеняк, който пропилява времето си в огромната бизнес сграда.

Събирам отново парченцата, на които съм се разпилял и разбирам, че е време да вдигна телефонната слушалка с желание, а не с онова гърчещо се усещане за безполезност и безмислие в стомаха. Че какво му е лошото на центъра за обслужване на клиенти? Всичко е идеално. Сигурна работа, прилични доходи, които да покрият основните ми разходи и възможност за някое и друго пътуване извън страната. Какво повече мога да искам?

Минават няколко месеца и пак се подхлъзвам.

Този път е семинар за взаимоотношенията. Или с други думи на него ще разбера как, аджеба, ще намеря „идеалния“ партньор, с който ще живея във вечен мир и съгласие. Ще пеят птички, ще жужят пчелички и децата ни ще играят под топлите лъчи на слънцето в чисти дрехи и с бухнали коси, без да се наложи да сменяме и един памперс.

Изведнъж обаче се оказва, че водещият няма деца. Няма и жена или каквато и да било партньорка (партньор- да не би да се обиди някой). Опитността на този човек изглежда идва единствено от фините или така наречени невидими светове, от където е получил всичките си прозрения в тази посока. Моля? Чакай, чакай малко, май не съм разбрал добре. Но не, оказва се, че и водещата, с която си разменят микрофона също е получила своята мъдрост от дебелите книги, а помощта на невидимите същества ѝ е дошла просто „дюшеш“.

Приказките за идеалната връзка стават все по-неуместни на базата на това, което мога да видя не само аз, но и всеки един човек с малко здрав разум в главата. Не за нещо друго, а просто такава няма. Тъй като няма идеални хора на първо място. Но за това някой друг път. Сега да постоим още малко в сферата на измислените светове и заблужденията, в които някои хора вярват.

И да, това е най-сериозния проблем- тези хора наистина си вярват, а заедно с това им вярват хиляди други, които ги „следват“, без да подложат поне на малка доза съмнение истиността на казаното от тях.

„За всеки влак си има пътници“- би казал мъдро някой тук.

Но на този влак се возим всички заедно, колкото и да не ни се иска да си го признаем. Влакът е пълен с всичко, което сме си измайсторили сами, включително и създаването на въпросните герои, за които споменах малко по-рано.

Получаваме здравни съвети от болни лекари с наднормено тегло и пакет цигари в джоба.

Банкрутирали банкери ни казват къде и как да влагаме спестените си от закуски пари.

Мъже и жени без постоянна връзка в живота си ни проповядват как да изградим хармонични взаимоотношения в личен и интимен план.

И когато в рекламата на поредната книга-бестселър прочета думите: „Тук ще намерите бързи, лесни и РАБОТЕЩИ насоки за здравословното хранене и здравословния начин на живот“, не издържам и започвам да пиша.

В случая всички тези редове.

Някой може и да се замисли.

За това, че е нормално животът да бъде изпълнен с трудности, а понякога и със страдания, от които евентуално да се учим.

За това, че е нормално да работим и да си изпълняваме всекидневните задължения, каквито и да са те.

За това, че е нормално да сме кисели и мрънкащи понякога.

За това, че е нормално да креснем на човека до себе си, когато сме изморени след работа, а след това да му се извиним.

За това, че е нормално да бъдем хора.

Не за нещо друго, а просто, защото така или иначе сме!

И не, няма да бъдем идеални. Никога.

Но можем разумно да се стремим към един добър живот.

В който истината да има смисъл да се казва, а правдата да има своето място в света.

В който любовта да се показва, а добродетелите да растат в нас.

И да, една малка част от тази история е измислена, но по-голямата не е. Оставям на вас да прецените коя каква е.