Улицата беше изпълнена с обичайните за деня шумове.

Малки птички прехвърчаха от дърво на дърво, шепнейки си тайно и оглеждайки открито вървящия по тротоара мъж.

По стойката и начина, по който се движеше, всеки можеше да разбере, че вътрешния му свят е изпълнен с многоцветни чувства.

Страхът бе едно от тях.

Какви ли не мисли се блъскаха в и без това затормозения му ум.

„Реално ли е всичко това? Или може би сънуваше? Като в онези сънища, в които всичко беше толкова истинско?“.

Системата никога нямаше да допусне да стигне до крайната си цел, беше убеден в това. Така беше възпитан да мисли.

Но знаците… знаците бяха толкова ярки и успяваха да докоснат сърцето му по начин, който му напомняше за ранното му детство и майчините прегръдки, докато не ги разделиха, за да влезе в Програмата.

Тези мигове не можеха да бъдат програмирани. Онова, което се случваше отвъд рационалния му ум, беше неподвласно на изкуствено създадените същества, някои от които трудно можеха да бъдат различени от хората.

Маргарита… Маргарита.

„Коя си ти? И защо точно аз?“

Знаеше, че отговори има и ще ги получи, ако успее да надмогне самия себе си и всичко, на което го бяха учили.

Съсредоточи се и започна да следи дишането си. Използваше с изключителен успех тази техника, когато имаше нужда да успокои мислите и ума си. Тя никога не го подвеждаше. И този път сетивата му се изостриха и като че ли света около него зажужа още по-силно.

Тогава усети, че нещо не е наред.

Беше минавал по този маршрут безброй много пъти и това беше една от причината Маргарита да го избере.

Но сега имаше нещо, което не можеше да обясни дори на самия себе си. Особена искряща светлина се беше появила във въздуха и докосваше всичко, върху което се спираха очите му.

Самата реалност започваше да губи очертанията си.

Или собствения му разсъдък създаваше всичко под влиянието на коктейла вещества, които тялото му никога не беше произвеждало в подобни количества?

Трябваше да продължи въпреки всичко. Беше съвсем близо до часовниковата кула, до която беше срещата им.

Невидимите камери продължаваха да следят движенията му и при други обстоятелства щеше вече да е получил поне няколко предупреждения от старателния му помощник, който се грижеше за физическото му тяло.

Но нищо. Нито и намек за съществуването му.

Мина му мисълта, че може да е попаднал в някоя от паралелните реалности, чието съществуване беше изучавал обстойно преди да го приемат в Програмата.

Но как? Възможно ли бе цялата ситуация да отключи в него способности, за които не беше подозирал, че притежава?

Толкова много въпроси и незадоволителен брой отговори.

И тогава я видя.

Беше точно там, където каза, че ще бъде. Седнала на малката скамейка с лице обърнато към кулата.

Дългата й коса блестеше огряна от слънчевите лъчи.

Беше сигурен, че усеща погледа му.

Ускори стъпка, а сърцето му заби бясно, опитвайки се да изскочи от гърдите му.

Медената камбана зазвъня в съзнанието му по-силно отвсякога, а Маргарита се изправи в същия момент и той видя стройното й, облечено в синя блуза и лек, спортен панталон тяло.

Всеки момент щеше да види лицето й.

Усети убождането, докато тя се завърташе към него.

Обви го мрак.