Смъртта…

Някой я описват като черна, други като страшна. Поставят й определения, без да имат някаква ясна представа за нея.

Краят, нищото, небитието, преизподнята, адът и раят, блаженството, вакхала, вечните ловни полета, безкрайните, спокойни върхове…Смъртта не може да се опише. Тя просто не съществува.

Смъртта е най-голямата илюзия, в която е повярвало човечеството. И най-големия му страх.

Колкото хора има на планетата Земя, толкова определения можете да намерите за нея. И всички те ще бъдат верни. Верни илюзии, съществуващи единствено в нечий ум.
Не се случва често да се завърнеш от там, откъдето започва и свършва всичко. Аз се върнах…

Вече близо пет години отминаха, от момента, в който напуснах тялото си и се слях с необяснимото, с неописуемото. Защото там, където отиваме всички, след напускането на физическите ни тела, не съществуват понятията, с които сме свикнали да си служим тук, на Земята. Там нямаме умове, там сме красиви души, чисти съзнания.

Доста трудно е да се опише нещо, което е отвъд представите на нашия ум, невъзможно дори. И въпреки това продължаваме да се опитваме, сякаш че умствената ни представа за това, по някакъв магически начин ще ни спаси от нея.

Страхът е в основата на всичко. И ние му ставаме подвластни. А просто сме забравили, откъде сме дошли и накъде сме поели.

Забравили сме кои сме.

Забравили сме, че сме безсмъртни души, които са на пътя на собственото си съзнателно развитие.

И че не съществуват нито начало, нито край. Съществува единствено преход.

От едно тяло към друго, от едната опитност към следващата.

И тогава всичко става толкова ясно. Страхът постепенно се стопява и изчезва. Като сняг топящ се в обедните часове на пролетта…

Остава чистото и ясно знание. Че сме тук, за да осъзнаем самите себе си като част от Божествената светлина и разум. Че сме тук, за да споделим своята любов и съпричастност…