Сутринта беше доста хладна.

Паркирах колата и излязох да вдишам от чистия въздух, който беше заобиколил малкото поточе и храстите около него.

„Идеално за разходка в планината!“- помислих си и закрачих нагоре с вече извадените като шпаги щеки, които ми помагаха да натоварвам и движа тялото си равномерно.

След няма и пет минути видях гърба на мъж, който вървеше с бодра стъпка нагоре, по потник и с вързана на кръста риза.

– Добър ден!- казах аз, и тогава видях, че мъжът е на възраст около може би 65-70 години.

– Добър да е!- отвърна ми той и се усмихна дружелюбно.

– Накъде си тръгнал?- попита ме.

– Към Голяма Чаталка- отвърнах, като в същия момент осъзнах, че вече планът ми е променен.

– А, добре, добре. Хубаво е там, върви. Аз отивам до Халката и обратно.

– Е, и аз ще взема да се разходя с теб- рекох и закрачих редом до него.

Мъжът не каза нищо, но усетих, че се зарадва, че ще има компания нагоре.

– Често ли идваш насам?- попитах го.

– Няколко пъти в седмицата, а веднъж на десетина дни се качвам и до Карандила. Днес обаче внучката ми има рожден ден и трябва да се прибера и да се приготвя.

– Браво! Дай Боже и аз така, като тебе, да мога да вървя нагоре в планината на твоите години!

Той се подсмихна и рече:

– Ти на колко мислиш, че съм?- а аз отвърнах. – Към 70 някъде, но може и да те състарявам. Той ме погледна и с поредната лека усмивка каза:

– Скоро ще направя 88, малко остана. – което си личеше, че ме е изненадало по ококорената ми физиономия. За пръв път срещах мъж по планинските пътеки на такава възраст, с жив дух и очевидно доста здраво тяло.

След малко срещнахме няколко жени, които го поздравиха, че е излязъл на разходка. Той им отвърна:

– А вие, дами, на колко години мислите, че съм?

– На 70 някъде – отвърнаха две от тях, след което той им съобщи реалната цифра и се сдоби с още три чифта учудени погледа.

– Браво на теб! Все така здрав да ходиш в планината!

– А, ще ходя аз, ще ходя. Ама сега се качавам и слизам, че да се прибера да си видя бабата, че ме чака вкъщи- каза го с такава любов и нежност, че чак се спрях.

„Какъв урок ми дава този човек, какъв пример!“- удивлявах се. И виждах как искам да приема от него тази любов и нежност, за да я приложа и в моя живот. Да вдъхна от неговата сила, за да запаля и в себе си този вечен огън, който по невидим за очите начин разгаря пламъка на любовта в душите ни.

Останах безмълвен и заслушан в думите, които имаше да сподели.

– Навремето бях пилот, рано се пенсионирах, но не спрях да работя, не спирам и сега. Винаги върша нещо. Обиколих цяла Европа със стария Москвич, та и до Русия чак ходих с него. Не можело, как да не може? Само желание се иска! Напълвах багажника с храна, взимах котлона и газовата бутилка и хайде! Така обикаляхме и с моята баба, кога заедно, кога сам… Сега вече гледам да почивам повече, но идвам тук често. По-внимателно стъпвам, че да не счупя нещо на тия години. Не искам да ме гледат децата и внуците в леглото, искам да умра, докато вървя!

Гледах го с възхита и попивах всичко, което излъчваше.

– С три байпаса съм вече, но идвам. И ще продължавам да идвам. И колата си карам, скоро си купих един стар Голф, ама ми върши идеална работа. Хайде, стигнахме. Да се измием малко и наобратно, че бабата ме чака!- като отново долових онова неописуемото в гласа му, което може, като че ли, само да се преживее лично, но не и да се опише с думи.

Спряхме се за две, три минути, колкото да си сменя потната тениска, а той да се забърше леко с блузата си и тръгнахме наобратно.

Имах чувството, че ми беше казано това, което е нужно да чуя, и което мога изобщо да приема. Срещахме все повече хора, а поредната групичка, която забеляза как бодро си свирука моя спътник, също го попита на колко е години.

– Сега изглеждам малко по-стар, защото не съм се обръснал, ама като се прибера и я свърша тая работа, няма да ми личат вече толкова годините!

Засмях се, зареден с ентусиазъм. Някъде из дълбините на съществото си усетих онова усещане за вечност и радост, което се появява в особени моменти от живота ни.

Неусетно стигнахме до колите, стиснахме си ръцете, а бай Георги каза:

– Благодаря за компанията! Другия път и до Карандила можем да идем!

– Ще се радвам- рекох- Аз благодаря за хубавата разходка и всичко, което ми сподели! Дай Боже да си все така здрав и бодър и да се видим отново!

Обаче имах усещането, че този мъж беше един от онези Божии пратеници, които идват, за да ти напомнят нещо важно. И които няма да срещнеш отново. Освен, ако може би, не изпълниш заръката на този, който ги изпраща.

 

Снимка: личен архив