Затварям очи и се връщам назад във времето към стотиците невероятно красиви места по света, на които съм имал щастието да се озова.

Кои възникват първо в съзнанието ми? Тези, на които съм с любими хора, със сродни души.

Виждам ясно усмивките на майка и татко, докато се взират в сърцето на Големия каньон.

Долавям тихото благоговение в погледа на човека, с който сме се качили на висок планински връх.

Усещам задъханото дишане на хората, с които вървим по стръмен склон.

Радвам се на концентрацията, силата и целеустремеността на катерачния ми другар, с който споделяме новия слънчев ден, близо до огрятата от слънцето скала.

Вдъхвам вкусния мирис на топла баница.

Благодаря за невинния детски въпрос „Мога ли да потърча?“, който ме кара да хукна презглава из училищния двор и да се превърна отново в онова лудо хлапе на осем години.

Докосвам нежните устни на любимата си, oглеждайки се в искрящите й, пълни с любов и топлина очи.

Щастливи можем да бъдем привидно и сами, слети в едно с Майката- Природа.

Но най-истинското и пълно Щастие е споделеното.