Събужда ме поредния шантав сън. В него водя на нещо като каишка моя близка приятелка към дома на майка ѝ. Спираме пред вратата на апартамента, а аз забелязвам въжето в ръцете си и метална примка, която е обгърнала кръста ѝ. Всъщност го осъзнавам чак, когато позвънява на звънеца. Поглеждам въжето в ръцете си и ѝ казвам да махне примката от себе си. Тя ме поглежда недоумяващо, но в следващия миг я вижда, хваща я и я измъква през главата си. Усещам как олекваме и двамата, а вратата се отваря…

Отварям очи и усещам, че се е случило нещо важно. Развързали сме някакъв възел, който ни е държал вплетени един в друг, без да го съзнаваме. Може би сега всеки ще успее да продължи напред живота си, без да мисли за другия. Нищо, че така или иначе никога не бяхме прекрачвали онази невидима граница на доброто ни приятелство. А всъщност най-вероятно го бяхме правили стотици пъти в умовете си…

Отпивам глътка от ароматния зелен час с привкус на печен ориз и гледам малките слънца, щамповани на покривката до мен. В ръцете си държа книга, която ме развежда из Индия и Непал, а заедно с това през преживяванията на една млада жена, която търси себе си.

Усещам, че спонтанно съм влязъл в онова състояние на вътрешно безмълвие и празнота, което е описала в една от главите на книгата. Останал е единствено жужащия звук на вибриращата Вселена.

Навън се зазорява, а аз се опитвам да изляза от състоянието, защото зная, че ако му се отдам, ще ми се прииска да остана в Тишината завинаги. Толкова е сладка и опияняваща липсата на мисли.

Макар, тези мои смешни описания да са безкрайно далеч от действителното преживяване, което няма как да се опише с думи, понякога продължавам да се опитвам. Вече близо петнайсет години от първото разтърсващо потапяне в простотата на настоящия момент. Понякога ми се струва, че е било вчера, а друг път преди цяла вечност. За малко да не го преживея физически, но това е една друга история.

Спомням си как заплаках от радост, когато за първи път мислите в главата ми утихнаха и изчезнаха съвсем, размили се, предали се, пред силата на настоящето. Тогава осъзнах, че са били като воденичен камък, който е висял на шията ми, докато се нося по повърхността на дълбоко езеро, чиито води заплашват да ме погълнат, ако тежестта е повече, отколкото мога да нося. И най-вероятно е било точно така. Зная го, защото все още често го усещам на врата си.

Тази сутрин е от онези, мистичните, в които най-малкото намерение да премина в Тишината, се осъществява с лекота. Оценявам го и му се радвам, защото вече зная добре, че малко по-късно ще е друго.