Нали не си помисли, че това е поредният пост свързан с очевидно навалелия из почти цяла България сняг?

Не, това е просто едно споделяне.

За гледането през прозореца и радостта.

Радост свързана с възможността да сме на топло вкъщи и това да наблюдаваме снежната картина, като пред един голям, прозрачен телевизор.

Тъй като, за да се насладим истински на щипещия бузите сняг, е нужно действително да го усетим как стига до кожата ни, как леко ни парва, преди да се стопи.

Да впрегнем сетивата си в действие и наистина да усетим магията на зимата.

Спомням си как с баща ми се спускахме с найлони по заснежените склонове на Карандила.

Спомням си как се радвах, когато успеех да спра пред изпречилото се на пътя ми дърво, а ако не успеех, то смехът ставаше още по-силен.

Снежните топки летяха из въздуха и ни удряха навсякъде.

Разгорещени се гонехме из гората, играейки на тази толкова реална игра.

Днес стоим пред компютрите и телефоните си и се радваме гледайки през прозореца.

Или си припомняме миговете от детството, които са все още толкова живи.

А, ако случайно някой ни замери със снежна топка (дори и най-близък човек) се мусим под влиянието на нараненото ни его. „Оф, хич не ми се мокри! Гадна зима!“- вървят си мислите.

Къде отиде реалността, в която смело се гонехме из побелелите поля и гори, замеряйки се с първия сняг?

Във виртуалното пространство, ето къде. Поне за голяма част от хората.

А планината е толкова близо. И възможността да чуем тихо падащия измежду дърветата сняг.

Вълшебство е това, вълшебство.

Вятърът брули мощно страните ми по пътя нагоре, но половин час по-късно съм сред покритата с девствен сняг гора.

И чувам онзи неповторим звук от леко сипещи се по бялата земя снежинки. И тишината между тях.

Неповторимо.

Въпросът тук е до каква степен сме влезли в компютрите и телефоните си.

Тъй като днес е виртуалната сила на снега.

А утре?