Не всеки ден е рожден ден.
Въпреки че, ако имаме предвид факта, че сме се събудили тази сутрин, то може да се каже, че всъщност си е точно така.
Всеки ден е рожден ден!
Моят е днес.
И ако през всеки друг ден от годината искам да свърша колкото се може повече неща, то днешния е изпълнен дори с още по-голяма вътрешна интензивност.
Искам да стана рано и да благодаря на Бог, че ми е дал възможността да преживея още един ден.
Искам да раздвижа тялото си в най-близката планина и да усетя пулса в ушите си и капките пот, които избили на челото ми, се стичат по разгорещеното ми лице.
И заедно с това да почувствам студения порив на вятъра, който ме вдъхновява да се движа още по-бързо по склона на величествения скален масив.
Всичко това вече успях да направя.
Сега остава най-важното.
Да срещна хората, с които да споделя цялото това приключение наречено ЖИВОТ.
Да изслушам техните житейски мигове, за да ги съпреживеем заедно.
Да видя усмивките им и да усетя сърдечността извираща отвъд физическите граници на туптящите в гърдите им сърца.
Да усетим душите си.
Да споделим както любовта, така и болката си.
Тъй като в реалния живот двете почти винаги вървят ръка за ръка.
За момент ми хрумна мисълта да се кача на колата и да обиколя колкото се може повече градове в България, за да срещна поне една малка част от тези хора. Казанлък, Велико Търново, Варна, София, Пловдив, Разград, Пазарджик и Стара Загора са само няколко, за които се сетих, ей така, без да му мисля много, много.
Разбира се, това няма как да стане, но пък бих могъл да чуя повечето от тях. И най-вероятно ще го направя, независимо дали те ще се сетят, че имам рожден ден или не.
Тъй като пак си го казвам- всеки ден е рожден ден.
Така ще си затвърдя, че и утре мога да направя същото. И в другиден. И така нататък. Идеята е ясна.
В крайна сметка ще започна с най-близките физически до мен хора.
Тази сутрин имах късмета да се събудя в дома на родителите ми. Ще прегърна първо тях.
След това ще видим. Както дойде. И който дойде 🙂
И ще продължа да правя това, което обичам.
Тази сутрин, докато се връщах от Хамам баир след приятно тичане, видях отворен магазин за копчета. Направи ми впечатление, тъй като наскоро си бях купил от там едно копче. За 40 стотинки. Замислих се, колко ли копчета ще бъде нужно да продаде човек, за да замести с получените пари няколкото часа, които би могъл да сподели с близките до сърцето си хора? Въпросът е риторичен, разбира се.
Тези часове за безценни!
Всеки един от нас разполага с точно 24 часа в денонощието. Нито повече, нито по-малко.
И единствено от нас зависи с какво ще запълним тези 1440 минути.
Изборът е наш и на никой друг.
С какво ще запълниш ти твоите?
Пожелавам отговорите на този въпрос да бъдат такива, че да накарат сърцето ти да затрепти.
А след това този трепет да даде сила на тялото и ума ти, за да ги осъществиш.
