Казват, че пътуването до нови и непознати места е пътуване навътре в себе си.
Съгласен съм с това твърдение. Вярвам, че е споделено от хора, които са видяли много от същността на този свят и още повече от своята собствена.
За да отпътуваш към дълбините на самия себе си е нужна смелост понякога граничеща с безумие. В най-добрия смисъл на думата.
Там, където попадаме, след като се откажем от повърхностната представа за това кои сме, е цяло ново измерение, в което съзнанието придобива съвсем нова яснота за собственото си съществуване и реалност.
Придобитите по време на десетките години пребиваване в човешко тяло опитности и травмите създадени от тях, започват да се наблюдават толкова ясно, че неусетно болката съпътстваща ги започва спонтанно да излиза във физическия свят.
И плачем, и крещим, и се самосъжаляваме. Разкъсвани от вина за това, което сме създали.
А е нужно единствено ясното прозрение, че вече не сме онова малко дете, което е скрило дълбоко от самото себе си болката на наранената си душа.
Тази сутрин съм това дете.
Наблюдавам се и виждам.
Разбирам как толкова отдавна, като че ли в един друг живот, съм създал образа на силния Георги, за който няма непостижими цели. И това наистина е така. Но с цената на какво?
Временната загуба на онази неповторима детска наивна любопитност, чрез която съм се учил да приключенствам и да преоткривам отново и отново заобикалящия ме свят.
Струва ли си? Не. Категорично.
Фалшивият образ е силен и упорит. Категоричен и властващ. Всезнаещ и непоколебим.
А детето гледа с божиите очи. То не знае нищо. И учи всичко. С онова неповторимо и ясно вътрешно разбиране, което трудно можем да опишем с думи, но преживяваме отново и отново.
Но раната е там, прикрита умело с най-различни елементи от заобикалящия ме свят, който съм наблюдавал толкова години.
Раната на отхвърлената любов, която може да се появи под много и различни форми.
При мен дойде под формата на русокосо, засмяно момиченце. Преди близо тридесет години. В онзи, предишния живот.
От тогава съм отхвърлил любовта на не една и две жени. Прекрасни, с неповторими, любящи и състрадателни сърца. Прекъсвайки връзката си с тях по начин, с който със сигурност не се гордея.
За да избегна неизживяната емоционална болка, която онова малко дете не си позволи да покаже. Болка, която изпрати толкова надълбоко в дебрите на Несъзнаваното, че бяха нужни години и години, за да я види и прозре. И да започне да я наблюдава, приемайки я с любов и благодарност. Разбирайки, че това е било единственото, което е могло да стори в настоящия момент.
Да поемеш отговорност за собствената си съдба е тежка задача. Бреме, което така или иначе си носим цял живот, независимо дали го осъзнаваме напълно или не.
И единствено от нас самите зависи дали ще се приемем такива, каквито сме и ще продължим напред.
Днес правя най-доброто, на което съм способен, за да дам път на детето в мен. Уязвимо, но още по-силно.
Гледащо през очите на Любовта.
♥♥♥
Георги- 13/10/2016
Моля сподели тази статия с приятелите си, за да бъде полезна и на тях. Благодаря ти!
